Люксембургски компромис
- (Photo: www.morguefile.com)
През юни 1965, френският президент Шарл Дьо Гол започва бойкот на всички събрания на Съвета - "кризата на празния стол".
Според Римския договор от 1957, земеделските и бюджетните въпроси трябва да се решават с избор направен от мнозинството. Това трябва да стане след преходен период по време на който решенията трябва да се вземат единодушно. След края на преходния период Дьо Гол отказва да приеме премахването на единодушното гласуване. Така започва френския бойкот.
През янари 1966 се стига до компромис позволяващ на Държавите Членки да слагат вето на решения, които считат за “жизнено важен национален интерес”.
“Люксембургският компромис” няма правов статут. Той представлява политическо съглашение огласено в комюнике отнасящо се до разногласията между Франция и останалите пет държави основателки на ЕИО.
Въпреки това, компромисът остава в сила до декември 1985- дата на която президентите и министър-председателите на Държавите Членки постигат съгласие да го забравят и позволяват един на друг да отрекат, че са се съгласили да го забравят.
Бележки
- През 1982, Обединеното Кралство се опитва да използва ветото срещу предлаганите повишения на цените на селскостопанските продукти, но останалите държави отказват да го признаят, тъй като целта му е да създаде Британски подбив на цените.
- За последен път политическо вето отнасящо се до жизненоважен национален интерес се използва с успех през 1984.
- През май 1988 Гърция опитва да използва ветото, но безрезултатно.
Правото на политическо вето, отнасящо се до Люксембургския компромис, не трябва да се обърква с правото на вето, което притежава всяка Държава Членка на ЕС по договорите отнасящи се до политиката в сфери, където единодушието продължава да бъде правило.
Подобен тип право на вето отнасящо се до Общата външна политика и политика на сигурност, е включено в ДЕС от Договора от Амстердам: Държавите Членки могат да възпрепятстват компетентността на Съвета да решава чрез квалифицирано мнозинство възлагайки въпроса на Европейския Съвет, който в такъв случай трябва да реши с единодушие.
Бъдещето
Чрез Чл. I-22 и I-33 Конвентът окончателно ще премахне Люксембургския компромис. Бившата дясна ръка на Жан Моне, Жорж Бертоен, предлага повторното въвеждане на правото на вето по жизненоважни въпроси с искането министър-председателят да бъде задължен да защити ветото на среща на върха на ЕС.
Това предложение се разпространява от групата в Конвента за Бъдещето на Европа - Форум за демокрация, с допълнителното искане, ветото да бъде решено и от националния парламент при публичен дебат.
